Новини

Лятото е тук. По - неизбежно от комунизъм. Независимо, че Световното по футбол идва и си отива, че световното по валене продължава с дузпи, че глобалното затопляне е преминало в глобално на моменти застудяване. Лятото е тук. И е повече от ясно. Морето също е тук. Застроеното, мръсно, гадно, толкова обичано и толкова чакано. Топлото юлско Черно море. По-черно от всякога. Но си е тук. И те чака. Ако четеш редовно книжката (бел. ред - Moto-Pfohe News бр.1, 2010г.), която е в ръцете ти и в момента, може би ти е направило впечатление, че в миналия брой писах за Fiesta . Новата Fiesta . С нова душа, нов външен вид, нови маниери. Изобщо нова работа. Като Новата година. Исках да споделя с теб отново мисли за този наистина много кокетен и удобен автомобил, който някои снобари наричат „градски”. А той изобщо не е такъв. Но за Fiesta казах достатъчно. А и някак не върви всеки път да е едно и също. И защото е лято и защото нещата стават някак по-лежерни. Именно и затова ще го дадем по-лежерно. Мисълта ми беше за морето. Лятото. Колата. И пътя. Като такъв. Където го има. Знам, че в България това е дълга и много тежка тема. И мен ме боли сърцето , когато тръгна нанякъде. Защото знам, че любимата ми кола ще е подложена на такова нечовешко изпитание, че просто ми се свива душата. И банковата сметка, защото след трип в БГ задължително се ходи поне за изправяне на джанти. Не дай , боже , за друго. А се е случвало на мнозина. Но все пак… лято е. Черното, Черно море ни чака. Дали за уикенд, дали за месец, това си е твоя работа. Колата също ни чака. За да ни отвее от досадните градски проблеми. Да може поне за няколко дни да се почувстваме свободни. Защото това е сезонът, когато душата на всеки се слива с тази ламарина и някак заобичваш всичкия този метал, който иначе ти носи само главоболия и нерви… ако му се връзваш , де. То и колата е като жената. За нея няма психолози. Има диагностици. Които , ако са добри , вършат същата работа. Но лекарите ще ги обсъдим друг път. „Свободата , Санчо”… не знам дали съм Санчо и има ли някакво значение това, но свободата... Тази чакана и понякога изстрадвана свобода , наречена „годишен отпуск”, който бележи половината от българското игрално кино от соц-периода. Това прекрасно клише от трудовото законодателство. Това клише, което окрилява мнозина по-добре и от алкохол и синтетични наркотици. Защото точно това е моментът, в който ламарината, душата, сърцето, асфалтът и небето се сливат в едно цяло. И винаги има смисъл. Да тръгнеш на път. Да избягаш. Да напълниш резервоара догоре и да отпрашиш. Без значение дали има къде да спиш в този момент. Или в следващия. Да провериш как стои въпросът със стрелката на скоростта. Дали може да се откачи или е фабрично добре закрепена. Може би употребявам прекалено много клишета в момента, но нямам други думи, с които да опиша това, което ми дава точно този момент от годината. Защото за мен това е моментът на свободата. Да съблечеш всички тия дрехи, да отвориш прозореца, да пееш по време на път без значение дали навън вали или пука асфалтът от пек. Просто да се почувстваш свободен. За ден. За час дори. Не оставяй тривиалните неща да помрачат това желание за свобода. Не се цупи на дупки, на безасфалтие, на изнервени катаджии… на кисели бензинджии. Това си е твоето време. Вземи си го. То е ясно, че нищо не е вечно. То е ясно, че живеем в България и тук нормален път никога няма да има. Но емоциите никой не може да ти ги даде. Затова, майната му на всичко. Вземи си го този миг. Вземи си свободата. Вземи си колата и я остави да те закара някъде. Каквото тя реши. А иначе Черното, Черно море, си те чака. То е там. Зная, че е досадно... зная, че пътят до там е ад в повечето случаи, зная че дупките са повече от вълните, зная че бетонът ще скрие небето… зная го. Бях се зарекъл да не стъпя повече в България на море. И миналата година се зарекох отново. И пак си престъпих клетвата. Защото октомври, когато завали и ако не си усетил прекрасната българска псувня на разсъмване, долитаща от прозорец на палава блондинка, с която се разминаваш и ти е отнела предимството, някак октомври не е същия. Някак есента не идва, ако поне веднъж не си ял препържен сафрид и не си получил от него стомашни болки. Някак нищо не е същото, ако поне веднъж не си се обринал от водата, ако не са те излъгали за хотелската стая и нейното „вю”. Изобщо, знаем си нещата в България. Те винаги ще бъдат такива. И точно в това им е чарът. Защото, иначе липсва. Убедих се. Просто не ми е същото... Колкото и да звучи черногледо и на пръв поглед да изнервя почивката. Но си е наше. И е тотална класика… Затова, дори за уикенд... вземи колата си и я остави да те заведе. Да те освободи. Да те отнесе до онова Черно море, което е оставило във всеки от нас по частица от себе си. Някой се е влюбвал, някой е разлюбвал, трети се е бил, четвърти изобщо не го помни. Това е Черно море. Това е, което ми липсва, ако не го видя. Това е моят момент на интимност – тези вълни и този свят, който не искам да оправям. Това е моят свят. Моите вълни. Това е твоята свобода. Твоята Ford свобода. Тя те чака. Не я карай да го прави дълго. Яхвай пътя.